Двата месеца служебна власт окончателно разсеяха всякакви илюзии, че у

Двата месеца служебна власт дефинитивно разсеяха всевъзможни илюзии, че у нас безконечната „ правосъдна промяна “ цели правдивост и господство на правото. Нищо сходно.

Действията на служебния вицепремиер и министър на правораздаването Андрей Янкулов, неговата съвсем фанатична фиксация върху фигурата на основния прокурор, политически обагрената интензивност на ръководителя на Върховния касационен съд Галина Захарова,безцеремонният жанр на ръководство в Министерство на вътрешните работи под управлението на краткотрайния министър Емил Дечев, самият той углавен арбитър, както и държанието на и.д. основен секретар Георги Кандев, държащ се като инфлуенсър, дружно със промяната на правосъдната зала с улицата от страна на юристи като Ина Лулчева и интензивността на протестърските проксита и тролски мрежи на електорално ерозиращата коалиция „ Продължаваме промяната–Демократична България “, не оставят никакво подозрение: у нас „ правосъдната промяна “ се е трансформирала само в битка за надзор върху проверяващия уред – Министерство на вътрешните работи, службите и най-много прокуратурата. Това към този момент не е промяна, а открита институционална борба за преодоляване на наказателното правораздаване. 

В този подтекст изпълняващият функционалностите основен прокурор Борислав Сарафов и прокурорската гилдия на Висшия правосъден съвет показват незабравим издръжливост, удържайки на нападателни политически офанзиви, неудобно прикривани зад юридическа обосновка. Горчивата истина е, че последствията от систематичната съсипия, нанасяна десетилетия наред върху правосъдната власт от политически стимулирани кръгове, дружно с обвързани с тях съдии, адвокати-лобисти, неправителствени организации и медии, настоящи в синхрон, занапред ще тежат върху орисите на всички български жители.

Никога до момента България не е изглеждала по-далеч от идеала за правова страна. Доказателствата за това се натрупват всекидневно през последните седем–осем седмици. Когато правораздаването се трансформира в терен за политическо превъзходство, губещият постоянно е обществото. 

Служебният министър на правораздаването Андрей Янкулов на процедура извършва дълготрайна линия на държание, почнала не с встъпването му в служба в юридически противоречивото по своята легитимност държавно управление „ Гюров “, а още преди шест години – с напускането му на правосъдната система.

Оттогава насетне неговите дейности поредно се насочват към намаляване на държавното обвиняване, институция, от която самият той е бил част, въпреки и без значима роля. Поредицата от претенции до Пленума на Висш съдебен съвет и до прокурорската гилдия за установяване на нов краткотрайно изпълняващ длъжността основен прокурор имаше за цел не толкоз институционално решение, колкото политическа готовност на електората на ПП-ДБ и отклонение на публичното внимание от абсурда „ Петрохан “, който оголи механизмите на нелегитимно въздействие върху страната. Последвалото искане за дисциплинарно освобождение на Борислав Сарафов се вписва разумно в тази поредна линия. 

Институционалното самопризнание на Върховен касационен съд за политическата офанзива против Сарафов - от вътрешно-служебен документ до тълкувателно дело 

Особено индикативен е първият претекст, с който Янкулов аргументира настояването за премахване на и.ф. основен прокурор - реакцията на прокуратурата против политическа офанзива от страна на управлението на Върховен касационен съд от 2 октомври 2025 година Тогава на уеб страницата на съда бе оповестено известие, което внушаваше, че Сарафов заема поста нелегитимно. Спорна теза, съвпадаща напълно с политическите послания на представители на ПП-ДБ в предходните седмици. Опитът на служебния министър да форсира разглеждането на настояването си от прокурорската гилдия на Висш съдебен съвет бе стимулиран от приключването на шестмесечния давностен период за сходни реакции. Този напън обаче не реализира задачата си. Така се оказа невероятно да бъде институционално легитимирана тезата, поддържана от ръководителя на Върховен касационен съд Галина Захарова, която явно не одобри рецензиите към себе си, че с дейностите си през есента е изпълнила политически ангажимент. 

За сметка на това политически стимулираното ѝ държание получи спомагателна верификация. Това стана на 8 април 2026 година, когато Захарова разпореди образуването на тълкувателно дело №1/2026 година на Наказателната гилдия на Върховен касационен съд по въпроса за легитимността на дейностите на основния прокурор след 21 юли 2025 година

Показателно е, че това се случва единствено ден след произнасянето на Конституционния съд по подобен проблем. В претекстовете си Захарова показва, че е сезирана от Съюза на съдиите в България – през януари 2026 година, от прокси придвижването на ПП-ДБ - „ БОЕЦ “ – в края на март 2026 година, както и през септември 2025 година от юрист Диана Драгиева, обвързвана с неправителствена конструкция на Александър Кашъмов – „ Програма достъп до информация “. Фондация, част от мрежова конструкция, която от десетилетия се пробва да овладее българската прокуратура. Така на процедура Върховен касационен съд призна, че към 2 октомври не е съществувал нито тълкувателен акт, нито различен съответстващ юридически инструмент, който да оправдае общественото подстрекателство за „ нелегитимност “ на основния прокурор. 

Възниква разумният въпрос: за какво вътрешно-служебен документ на Върховен касационен съд е бил обществено публикуван, освен това с ясно пропагандно влияние? Отговорът наподобява явен – с цел да поддържа политически внушения, към този момент стартирани в общественото пространство. В този смисъл реакцията на прокуратурата наподобява освен оправдана, само че и нужна. Самото следващо деяние на Захарова, експресното формиране на тълкувателно дело, в допълнение ускорява чувството за политическа обязаност. Когато правни тези се появяват първо в политическото говорене, а едвам по-късно се търси юридическа аргументация, правото към този момент е сменено. В сходна обстановка всеки самостоятелен правист би се запитал кой фактически уронва престижа на правосъдната власт. Жалко, че този правосъден министър скоро няма да бъде на поста, с цел да бъде запитан – дали намира учредения за търсене на дисциплинарна отговорност от самия арбитър №1? 

Битката за „ благосъстоятелност “ върху европейската прокуратура 

Вместо това, още веднъж през миналата седмица, изцяло предвидимо, държавното управление провали процедурата за избор на идващия български европейски прокурор. Макар още през януари страната да номинира трима претенденти, служебният кабинет на процедура торпилира цялата процедура. Официалните претекстове звучат официално, само че действителният подтекст е мъчно прикриваем – блян към преодоляване на поста за потреблението на Европейската прокуратура като инструмент за напън против стопански съперници и политически съперници на кръговете към служебната власт, т.е. ПП-ДБ и обвързваните с тях въздействия в българското правораздаване. Тук към този момент не става дума за кадрово решение, а за стратегически надзор върху институция с транснационална тежест и благоприятни условия за влияние. 

Съществува и още един индикативен детайл. Още преди месец „ Епицентър “ оповести, че в подаден сигнал до министъра на правораздаването Андрей Янкулов отстранената от европейския основен прокурор Лаура Кьовеши българска европрокурорка Теодора Георгиева насочва рецензии към двама от номинираните – Димитър Беличев и Михаела Райдовска, като аргументът е, че те са претенденти за позиция, която тя възприема като „ своя “. Това трансформира другояче институционалната процедура в терен на персонални и групови противодействия, което в допълнение компрометира доверието в нея. 

Формалните претекстове на държавното управление в допълнение изострят чувството за двоен стандарт. Решението бе прокарано с аргумента, че в номинационната комисия има болшинство от членове на Висшия правосъден съвет с изминал мандат и затова процедурата би трябвало да бъде анулирана. В същото време точно същият този Висш съдебен съвет, със същия изминал мандат, е обект на деен напън от страна на министъра да подхваща основни кадрови решения, в това число във връзка с изпълняващия функционалностите основен прокурор. Това не е юридическа логичност, а селективно потребление на причини съгласно моментната политическа цел. 

На този декор обществените изяви на наказателния юрист Ина Лулчева в допълнение политизират дебата. През миналата седмица, в границите на предизборно събитие на „ Правосъдие за всеки “, тя още веднъж разви тезата за „ превзета страна “, насочвайки рецензии към решението на Прокурорската гилдия на Висш съдебен съвет по отношение на неприложимостта с назад деяние на законовите промени за мандата на краткотрайно изпълняващия длъжността основен прокурор. 

Когато „ цветановщина “ размени правото в борбата против политическия опонент 

Същевременно Лулчева е бранител по делото против варненския кмет Благомир Коцев – проблем, който месеци наред бе употребен като илюстрация за институционална принуда. Парадоксът е, че реториката за „ репресии “ внезапно заглъхна сега, в който контролът върху Министерство на вътрешните работи мина в ръцете на представители, свързвани с ПП-ДБ и среди към Съюза на съдиите, в лицето на министър Емил Дечев и и.д. основен секретар Георги Кандев.

Тази внезапна смяна в позициите слага въпроса дали критериите са правни или напълно политически. Очевидно – второто.

Къде са през днешния ден същите гласове, които до през вчерашния ден говореха за „ цветановщина “ в Министерство на вътрешните работи? Къде са правозащитните организации, когато се появяват аналогични практики, само че под друго политическо управление на Министерство на вътрешните работи? Вярно, значимо е да се вършат избори с „ наше Министерство на вътрешните работи “. Мълчанието в сходни обстановки е също толкоз показателно, колкото и най-силната обществена рецензия. 

Настоящото управление на Министерство на вътрешните работи все по-видимо се отдалечава от правилото на презумпцията за непорочност. Показното разпространение на видеа и фотоси от акции против пазаруването на гласове се трансформира в инструмент за обществено подстрекателство, в случай че постоянно липсват следващи съществени обвинявания. На база на съмнителни сигнали, най-вече подавани от политически съперници, се подхващат дейности против деятели на съответни политически партии. 

Стигна се и до обстановка, в която основният секретар на Министерство на вътрешните работи обществено популяризира информация и фотоси, свързани с съответен магистрат, във връзка изказване на жител за устен спор за преимущество на пътя. Без изяснени обстоятелства, без инспекция и без доказателства се основава обществен облик на виновност по отношение на жена, която също може да е станала жертва на експанзия, само че единствено тъй като тя е прокурор, към този момент е отговорна. И това не го споделя някой злобар във „ Facebook “, а най-висшият професионален началник на Министерство на вътрешните работи. Явно на Кандев правото не му е мощната страна, тъй като държанието му няма нищо общо със смисъла за господство на закона. 

Когато Министерство на вътрешните работи стартира да работи първо за камерите, а след това за закона, страната към този момент е в режим на показност, а не на правораздаване. 

Възниква разумният въпрос: какво се случва, в случай че след това се окаже, че обстоятелствата са разнообразни? Кой носи отговорност за нанесените репутационни вреди?

И възможно ли е магистрат да бъде обществено злепоставен единствено на база изказвания в обществените мрежи? Вместо да отбрани институционалния престиж, министърът на правораздаването също зае позиция на напън, в това число с подмятания за дисциплинарна отговорност. 

ССБ и правосъдието за „ своите “ и за „ другите “ 

В същото време липсва реакция на отбрана и по други проблеми, да вземем за пример във връзка с съдии от Бургас, постановили решения, неуместни за избрани медийни и политически кръгове. Така се обрисува модел, при който институционалната отбрана е изборна – дейна за „ своите “ и отсъстваща за „ другите “. Съдебната система се оказва „ вярна “, когато решенията ѝ съответстват с ползите на избрани среди, и „ превзета “, когато ги визира. Този лицемерен морал последователно подкопава самата концепция за самостоятелен съд. 

Реакцията на Съюза на съдиите в България в сходни случаи също поражда въпроси. Липсата на отбрана за атакувани съдии, съчетана с обществени позиции в поддръжка на едната страна в съответни проблеми, ускорява чувството за политизация. Когато професионалните организации стартират да работят като участници в спора, а не като арбитри, доверието в системата неизбежно се разпада. 

Активните мероприятия и съветниците на правосъдния министър 

Показателни са и опитите за основаване на обществен облик на „ герои “ и „ врагове “ в правосъдната система - задоволително е да бъде повдигнат девиз против дадена фигура, с цел да бъде тя автоматизирано превърната в знак на „ промяна “. В този подтекст се появяват и фигури като някогашния областен прокурор на Плевен Владимир Николов, чиято интензивност наподобява ориентирана към основаване на усещане за вътрешна опозиция против управлението на прокуратурата. Николов бе задействан, с цел да се показва привидна прокурорска поддръжка в персоналната офанзива на Янкулов против Сарафов. Но дейното мероприятие претърпя неуспех, изключително в професионалната прокурорска общественост, което сподели разминаване сред обществения разказ и действителните настройки в системата. Така се случва, когато пропагандата изпреварва действителността – резултатът ѝ е временен, само че унищожителен. 

Допълнителни въпроси пораждат и кадровите връзки, в това число появяването на консултант към министъра на правораздаването, който като академични учител посредством частната си фондация е имал извънредно партньорство с Асоциацията на прокурорите в България под управлението точно на Владимир Николов. Въпросният консултант на Янкулов се оказа създател на критерии за назначенията по върховете на прокуратурата и съда. Като прибавим и концепцията НПО-активисти да бъдат членове на Висш съдебен съвет, по-лесно наподобява напряко от ССБ, ПП-ДБ и обвързваните с тях адвокатски адвокатски фирми и фондации да се спуска описът с имената на основния прокурор, неговите заместници, ръководителите на Върховен касационен съд и на Върховен административен съд, членовете на Висш съдебен съвет и на правосъдния инспекторат. Със сигурност всичките ще са изрядни и с съвършен интегритет. 

Паралелно с това служебната власт предприе дейности и по отношение на административното правораздаване, в това число блокиране на начинания за разширение на Върховния административен съд с причини за икономии. На този декор не може да се пренебрегне и събитието, че точно този съд ще се произнесе, освен това напълно скоро, по въпроса на въпросите – ще бъде ли държавното управление „ Гюров “ първото в българската история, което ще се окаже нелегитимно. 

Всичко изброено дотук обрисува картина на дълбока централизация на старания, ориентирани към преодоляване на основни детайли от правосъдната система. Ясно е, че нито една фигура не е безконечна, в това число и тази на основния прокурор. Но методът, по който се води този развой, слага под риск самата концепция за самостоятелност на правораздаването. Тук залогът не е личен, а систематичен и визира салдото на управляващите в страната. 

Минималната гаранция за обективен развой - състезателността, е немислима без самостоятелност на прокуратурата и съда. Ограничаването на опцията магистрати да се връщат в системата след присъединяване в изпълнителната власт е една от вероятните стъпки към възобновяване на този баланс. Няма по какъв начин Емил Дечев да бъде повече арбитър, откакто явно показва политическа пристрастност от първия си ден в Министерство на вътрешните работи. Не, че не е било същото и когато е бил заместник-министър на правораздаването в държавни управления на ПП-ДБ. 

Истинският въпрос към този момент не е дали има правосъдна промяна, а кой ще управлява правораздаването на следващия ден.

И дали страната няма дефинитивно да премине от господство на правото към господство на удобството. Защото, когато правото стане инструмент, свободата става илюзия 

Накрая остава и моралният въпрос. Ескалацията на политическа изразителност, в това число във времето към Възкресение Христово, слага под подозрение освен политическата, само че и ценностната рамка на част от ръководещите. Защото, когато институционалното държание изгуби моралния си ориентир, правото неизбежно се трансформира в инструмент, а не в принцип.